Имало едно бедно момче, сираче. Родителите му оставили само един железен топуз. Милостиви хора го прибрали и го отгледали. Но и те били бедни, едва се прехранвали. Когато момчето станало на седем години, почнало да се главява ратай по къщите - колкото за един хляб. Като ходело често по гората и гледало как ловците се връщат кой с два-три заека, кой с вълк или лисица, кой с някоя сърна или дива коза - много му се искало и то да стане ловец. Но си нямало никакво оръжие освен топуза. Докато пасло овцете или говедата, то се учело да мери с железния топуз - удряло по дърветата, по скалите, по някой заек, когато побегне изпод храстите, и се научило толкова добре, че започнало да улучвала без грешка. Ръката му станала толкова изкусна, че поваляла дори и птица, както си лети. Когато поотраснал, момъкът решил да иде в друго царство да си търси хляба. Вървял по пътя през полета и гори и се хранел с лов. Като минавал през една планина, срещнал го друг момък. - Добър ден, побратиме. - Добър ден. - Здраво-живо, как си? - Слава богу, добре, а ти? - И аз съм добре, но нямам работа и съм тръгнал да си търся. - Ами имаш ли занаят? - Аз съм овчар и говедар, от полска работа също разбирам, пък и по лов ходя. С този топуз, където замеря, все удрям. А на тебе какъв ти е занаятът? - Моят занаят е да суча въжета от пясък. - Не е лош занаят. Ако искаш, да вървим заедно да дирим работа. - Бива - рекъл оня. Продължили през планината. Срещнали по-натам трети момък; и той бил тръгнал да търси работа. Той пък умеел да прави вретена. Вървели, приказвали си, докато се мръкне. Гладни били и тримата, никой нямал хляб. Спрели се на едно заветно място да преспят. - Вие останете тука - рекъл тоя с топуза, - наберете дърва и запалете голям огън, а пък аз ще се обиколя гората, дано уловя някакъв дивеч, та да вечеряме. Останали двамината и наклали огън, а ловецът навлязъл в гората. На едно място видял сърна; замерил я с топуза и я убил. Довлякъл я при огъня, одрали я, опекли я и се наяли добре. Легнали да спят. На сутринта ловецът ги събудил и пак тръгнали. Надвечер стигнали до един висок връх и оттам се полето се виждало като на длан. В полите на планината съзрели къщурка. Те побързали, докато не е мръкнало, да слязат от планината, като се надявали, че ще намерят хора. Влезли и никого не намерили. - Хайде, побратиме - рекли двамата на ловеца, - ти се поразходи, дано убиеш дивеч, а ние ще накладем огън в огнището. Ловецът излязъл по полето, убил два заека и ги донесъл. През това време побратимите му наклали огън и се разшетали из къщи - да видят какво има. Намерили един котел, няколко паници, лъжици, дребна покъщнина. Когато дошъл ловецът със зайците, те му показали покъщнината и рекли: - По всичко се вижда, че тука живеят хора. Но къде са сега? Да останем два-три дена в тая къщурка - да си починем и да видим кой е стопанинът й. Вечеряли и си легнали си. На другия ден ловецът рано-рано тръгнал по гората и убил един елен; одрали го, нарязали го на късове и закачили късовете на тавана. Ловецът тръгнал пак по гората, другият рекъл да наобиколи наоколо, за да разбере има ли наблизо град или село, а третият налял в котела вода от един извор наблизо, разпалил огъня и сложил месото в котела да ври. Дошло пладне, но другарите му още не се връщали. На вратата се показала една баба - грозна, суха, пъпчива. Бабата влязла, поогледала се и рекла: - Нещо на хубаво мирише, синко. Ти трябва да си сготвил добър обед. Я ми дай, моля ти се, да хапна малко, че съм прегладняла.Той взел една паница и се навел над котела да сипе на бабата гозба, но тя го ударила три пъти по главата и той паднал в несвяст. Когато се свестил и погледнал наоколо, бабата си била отишла, а котелът бил празен - бабата била изяла всичкото ядене. Дошли другарите му и той им разказал какво се случило. На другата сутрин останал да готви другият, а двамината излезли. По пладне бабата пак дошла и пак поискала гозба. И вторият момък се навел да й сипе, тя и него ударила, той паднал, а бабата изяла гозбата и си отишла. Върнали се другарите му тоя ден по-рано; намерили го, че лежи в несвяст на земята. И той не могъл да каже нито отде е дошла бабата, нито накъде е отишла. На третия ден ловецът рекъл на двамата побратими: - Вие вървете днес, където ще вървите, а мене оставете да готвя. Чудя ви се на ума как може една вещица да повали такива мъже и да изяде цял котел гозба, а вие нищо да не видите. Двамата излезли, а той останал, запалил огън, нарязал месо, сложил го в котела и оставил гозбата да ври. Когато се сготвило ястието, свалил го от огъня и седнал да чака другарите си. Точно по пладне вратата се отворила и се показала бабата. Очите й били като на змия, без клепачи, жълти и неподвижни; кожата й била сбръчкана като на костенурка, ръцете й били дълги и сухи, само кости, с дълги нокти - като на орел. "Това не ще да е баба - си помислил ловецът и приготвил топуза. - Сигурно е ламя, която денем се преструва на човек, а нощем ходи да яде хората и да пие кръвта на добитъка." Бабата се примолила и на тоя момък да й даде гозба. Той взел в дясната си ръка топуза, а в лявата една паница и се навел уж да гребне ястие, но очите му били все в бабата. Тъкмо мръднала тя с вдигната юмрук към него, той извадил топуза, праснал я по челото и я пребил. После я хванал за крака, измъкнал я навън, я довлякъл до една долчинка и я оставил там. След това се върнал да чака другарите си. След малко и те дошли. - Е, как е, побратиме? - запитали го двамината още отдалеч. - Има ли с какво да ни нахраниш? - Ще се намери - рекъл им той. - Има да ядете, има и да остане. Те влезли в къщурката, гледат - гозбата неначената. Почудили се. Той им разказал какво било станало. След като тримата побратими се наобядвали, двамата легнали в къщурката да поспят, а ловецът излязъл отвън и легнал под сянката на едно дебело дърво. Както си лежал, небето се смрачило откъм оная страна, където било долчето с убитата ламя. Юнакът си понадигнал главата да погледне какво става и видял, че натам отиват три хубави девойки. Той се скрил зад дървото - да разбере какво ще правят. Момите стигнали до долчинката, навели се над ламята, вдигнали я и я понесли. И трите моми били хубави, но третата била най-хубава: като слънце й светело лицето. Те понесли бабата към планината, а момъкът се промъквал след тях. Минали полето, навлезли в гората, почнали да се катери по една пътека между скалите. Момите все вървели и носели убитата ламя. Дълго ходили по планината, докато стигнали до билото; оттам се спуснали в една гора с много високи дървета и отведнъж изчезнали, като че потънали подземи. Юнакът се почудил, огледал се насам-натам: момите ги нямало - сякаш земята се била разтворила и ги погълнала. Той стигнал на онова място, където ги бил видял за последно, и сред буйни дървета забелязал малка пещера, цяла обрасла с бурени и къпинак. Влязъл в пещерата и видял капки кръв. Разбрал, че оттам са минали момите с ламята. Походил малко навътре и отведнъж зейнала широка дупка - право надолу, като кладенец. Погледнал юнакът в дупката: тъмно, нищо се не вижда. Върнал се. Другарите му вече се били навечеряли и се готвели да си легнат. Хапнали надве-натри и си легнали. Сутринта станали на ранина. Когато се приготвили да тръгнат, ловецът им рекъл: - Ние се наговорихме да търсим работа, но вие не знаете каква хубава работа ни се е отворила, стига да успеем да я свършим. И той им разказал всичко, що бил видял миналия ден. Те настояли веднага да ги заведе. Дошли до пещерата и видели дълбоката дупка. - Ето - рекъл той, - побратими, в тая дупка изчезнаха трите моми. Хайде сега да намерим начин да влезем и ние. - Тя е лесна - казал единият. - Аз ще усуча въже от пясък, а другаря ни, който е майстор на вретена, ще издяла чекрък, за да навием на него въжето. Ще спуснем едного - да види докъде води дупката и какво има долу. Когато въжето и чекръкът били готови, почнали да се карат кой да влезе. Хвърлили жребий: паднало се тоя, който бил изплел въжето. Отвивали, отвивали, но и половината въже не били отвили, когато онзи в кладенеца почнал силно да клати въжето, те разбрали, че работата му е опасна, и го изтеглили навън. Той бил цял побледнял от страх и треперел като лист. - Какво има вътре? - запитали го побратимите му. - От що се уплаши? - Оставете се! - рекъл той, като дошъл на себе си. - Една мрачина вътре - страх да те обземе: нищо не се вижда. Тъкмо почна под мене да свети - като запърхаха под мене ония страшни крила: змей ли беше, ламя ли беше, не разбрах. - Тъй ти се е сторило - рекъл тоя с топуза. - Я да хвърляме жребий, да видим кой да влезе втори! Хвърлили жребий, паднало се на вретенаря. Спуснали го. Но и той бързо заклатил въжето, та трябвало да го изтеглят. И той се бил цял разтреперил - побледнял, пожълтял, зъбите му тракали от уплаха. И той почнал да разказва: - Страшно, страшно! Като се изви нещо като ледена вихрушка, завъртя ме и почна да ме дърпа надолу! Аз се мъча да разклатя въжето, онова ме дърпа, та цял съм се вцепенил, не мога да се помръдна. Струва ми се, че сто лами се бяха наловили една за друга и ме теглеха надолу, добре, че ме извадихте! - Какви лами, какви змейове! - викнал тоя с топуза. - Страхливци сте вие, и това си е! Я ме вържете, дръжте здраво въжето и ме спущайте! И чак когато усетите, че го поклатя три пъти, тогава ме изтеглете! Вързали ловеца и го спуснали. Той стигнал долната земя. Развързал се и тръгнал да види къде се намира. Гледал и се чудел: едно поле равно, широко и зелено, само цветя и трева. Цветя, каквито нямало на горната земя, и трева - висока до пояс. А по-натам - високи, хубави дървета, птици пеят. Той гледал и се чудел: - Къде съм попаднал? И тука грее слънце като горе. И тука зреят плодове, пеят птици, растат буйни дървета и хубави дъхави цветя. Кой да си помисли, че под тая планина имало земя, по-хубава от нашата! Юнакът стигнал до едни високи дървета и отведнъж видял три моми, че плачат над един пресен гроб. Щом го видели, скочили и се разтреперили от страх. - Не бойте се, хубави девойки! Не съм дошъл да ви убивам, ами да ви взема със себе си. Ние сме трима побратими, а вие - три сестри, всеки от нас ще си вземе за жена една от вас. Ако се спуснете да бягате, ще ви стигна: няма да ми убегнете! Елате с добро! И той повел момите към въжето. Вързал най-напред най-старата и заклатил въжето три пъти, ония отгоре го изтеглили. Гледат: една хубава мома. Почнали да се карат кой от двамата да я вземе: толкова им харесала. Единият викал: - Моя ще бъде, защото аз въртях чекръка. Другият викал: - Моя ще бъде, защото аз дърпах въжето нагоре: на мене ми беше по-тежко. Тогава момата рекла: - Долу стоят сестрите ми. Спуснете въжето и ги изтеглете или ме спуснете обратно, защото аз не се деля от сестрите си. Двамата побратими спуснали въжето, юнакът вързал по-малката сестра и те я изтеглили из дупката. Тя била по-хубава от сестра си. Побратимите забравили първата и почнали да се карат за тая. Карали се, докато двете сестри им се примолили да спуснат въжето, за да изтеглят и най-малката сестра. Теглили, теглили, изтеглили я. Но тя била най-хубава от трите и побратимите почнали да се карат сега за нея. И единият искал да я вземе, и другият. А тя рекла: - Юнаци, когато останах сама на долната земя, след като бяхте изтеглили сестрите ми, юнакът, който ги беше вързал с въжето една по една, ме прегърна и запита искам ли да му стана жена. Аз му казах, че искам. Недейте се кара за мене: аз няма да бъда на никого от вас, защото съм дала дума на другаря ви. Пуснете въжето и изтеглете юнака: нека той отсъди коя чия ще бъде! Но побратимите не искали и да чуят. Единият викал: "Моя ще бъде!" - и я дърпал към себе си, а другият настоявал: "Моя ще бъде!" - и го блъскал, за да му я отнеме, а юнакът в долната земя чакал да му спуснат въжето, но никакво въже не се показвало. Стъмнило се, юнакът все чакал, но побратимите му не спускали въжето. Той преспал там, където бил, защото не знаел накъде да върви в тъмнината. Като изгряло слънцето и въжето още не се показвало, момъкът разбрал, че другарите му са го излъгали. Нямало защо да седи напразно и да чака. Тръгнал по ливадите, накъдето му видят очите; ходил цял ден, ял плодове, но никъде не видял извор, поточе или река. Жаден бил, а нямало вода за пиене. Никъде по пътя си не срещнал село или град, дори не могъл жив човек да види - да го запита на коя земя се намира. Тъй вървял юнакът и по мрачина, докато капнал от умора, стигнал най-сетне до един извор, навел се над него, но не могъл да види вода. "Тоя извор ще да е сух" - помислил и понеже бил много уморен, легнал да спи. В сухия извор се събирали по среднощ на приказка дяволите. И тая нощ се събрали, глъчката им била толкова голяма, че момъкът се събудил, но като чул страшни гласове, се престорил на заспал. Един стар дявол рекъл: - Ей сега, като минавах отгоре, за да вляза тук, прескочих един заспал човек. Той не е като тукашните. Знаете ли го откъде е? Един млад се обадил: - Аз го видях преди един ден как влизаше през пропастта от горната земя в долната. - Малко знаеш - обадил се друг. - Аз знам, че на него е съдено да убие халата, която не дава на тукашните хора да си наточат вода от езерото. - Знаеш зер - присмял му се старият дявол. - Как ще убие халата, когато тя е с четиридесет глави? Толкова големи юнаци е затрила вече. Отрежат ли й една глава, наместо нея мигом израстват десет. - Ще я убие - рекъл пак оня. - Ако я удари в тила, зад четиридесетте глави, тя няма вече и да шавне. Тъй си приказвали дяволите до потайно време, а после сухият извор онемял и момъкът заспал. Щом се съмнало, той станал и продължил пътя си. Към пладне стигнал до висок хълм, от който се виждала цялата околност. Оттам съзрял едно езеро, а близо до него хубав град, стегнат с висока каменна стена. Вгледал се той в езерото и видял всред водата едно страшно, многоглаво чудовище. "Това ще да е оная хала - помислил си юнакът, - за която приказваха тия в сухия кладенец." Той побързал да слезе от хълма - да не го види халата - и почнал да обмисля как да я изварди, та да я удари по врата, отдето се разклоняват четиридесетте й шии. Както вървял замислен, видял една много стара баба. Тя се подпирала с тояжка и вървяла към хълма. Той се запътил насреща й и рекъл още отдалеч: - Добра среща, бабо. Тя си вдигнала главата, погледнала зачудено юнака и му направила знак да мълчи. Сетне го уловила за ръката и като го отвела доста надалеч, рекла му: - Вика ли се тъй? Ами ако те чуе халата? И тебе ще изяде, и мене! А той попитал бабата: - Щом се боиш от халата бабо, защо си тръгнал към хълма? - Ех, синко - рекла старата, - ти мене не гледай! Видял ли си някъде човек по тия места? Всички са се изпокрили, страх ги е от халата. Но на нас ни е казано, че ще дойде юнак от горна земя - и той ще я убие. Четиридесет дена стана вече, откак е запръхтяла тая пуста хала по тия места: никому не дава да се приближи до езерото - вода да гребне, всички напада и разкъсва. Колкото юнаци се опитваха да й се изстъпят, все ги разкъса. Колкото моми и жени дойдоха с менци да си налеят вода не се върнаха. Ти знаеш ли, че ние вече четиридесет дена само сълзи пием? Но тая нощ ни се каза, че юнак от горната земя бил слязъл - той щял да затрие халата. Аз съм дошла да го чакам, та щом се вести, да го отведа при царя; той му е приготвил кон и оръжие. - Е хайде, бабо - рекъл момъкът, - да идем при царя: аз съм дошъл от горната земя. - Не ми се вярва - рекла бабата - да си ти. Оня юнак е убил ламя, а ти с какво ще я убиеш: нямаш оръжие. - Я ме води, бабо при царя! - викнал момъкът. - Аз убих ламята и трите й дъщери дойдоха да си я приберат. Заровиха я тук - на един ден път от този хълм, - а аз ги вързах и въжето ги изтегли на горната земя. Като чула това бабата, повела юнака към една пещера отстрани на хълма: оттам се влизало в дълъг подземен проход, който извеждал право в двореца. Стигнали до едно желязна врата. Бабата потропала с тояжката си, вратата се отворила и те се намерили в двореца. Притекли се царедворци и стражари да ги посрещнат. Отвели юнака при царя. - Този е - рекла бабата, - царю честити, юнакът от горната земя. Царят бил белобрад старец. Той погледнал юнака в очите и казал на царедворците, които били наоколо: - Той ще да е. Всички царедворци се поклонили на непознатия юнак. После го завели в една широка стая - да си избере оръжие. Той гледал, гледал, но нищо не взел, защото знаел да върти само своя топуз. На излизане се загледал в един голям лъскав щит от сребро; щитът бил толкова лъскав, че в него се оглеждала цялата стая, с всичко, що имало в нея. Юнакът си помислил малко, взел щита и го изнесъл. Когато отишли при царя, момъкът казал: - Оръжие за мене тука няма, но и това, което имам, ми стига. Ще ми дадеш само тоя щит, без него не мога. Взел щита, минал пак през подземието и излязъл на хълма, като си криел лицето с вдигнатия щит - да го не види халата. Но по това тя време спяла край езерото. Юнакът сложил щита на брега - тъкмо срещу слънцето - и се свил зад него. Сребърния щит блестял толкова силно, че халата се пробудила от блясъка и се хвърлили към лъскавия кръг. В него тя видяла своето отражение и помислила, че срещу нея излиза друга многоглава хала. Разлютила се и от очите й започнали на изскачат искри, а от устата - буйни пламъци. Дръпнала се назад халата, дръпнала се и другата, приближила се напред - и другата се приближила. Халата се ядосала още повече, кипнала от злина и си събрала главите, за да се хвърли върху другата хала. Когато юнакът видял, че тилът на халата се показал, подал се иззад щита, замахнал силно с топуза и ударил чудовището. Халата ревнала толкова силно, че дори каменните стени на града се разклатили. Сетне паднала мъртва в езерото, то се развълнувало, а вълните пръснали толкова надалеч, че опръскали хората, които гледали от крепостните стени. Юнакът приближил и изтеглил убитото чудовище от езерото - да не размъти с кръвта си водата - и се върнал в града. Като го видели, че наближава към стените с топуза и щита, царят и царицата заповядали да отворят желязната врата. Всички го срещнали с радостни викове и му се поклонили. Царят и царицата слезли от колесницата, царят прегърнал момъка и му рекъл пред всички сбрани: - Сам бог те е пратил, синко, от горната земя - да ни отървеш от тая проклета хала. Ти спаси цялото ми царство. Ела сега с мен в двореца на гости. Аз ще те направя пръв в царството, все от дясната ми страна ще седиш. И той качил юнака в колесницата - да седне от дясната му страна - и потеглил към двореца. Като стигнали, царят поръчал да донесат на юнака най-хубавата премяна - да се облече, както прилича на пръв царедворец. Сетне свикал всички големци на угощение в чест на момъка. Но юнакът стоял натъжен и замислен. Царят го попитал защо не е весел, а той рекъл: - Всичко е хубаво, царю честити, но една голяма грижа имам. Тежка работа ме чака на горната земя. Трябва да се върна, само че не зная как. Царят отвърнал: - Оттук до вашата земя друм няма. Но все ще се намери средство да отидеш. Аз имам брат, от мене два пъти по-стар, той е цар на животните по тая земя: него ще питаме. И царят пратил бързоходци да отидат при брат му и да го повикат. Онзи бил побелял старец, брадата му стигала чак до земята, от старини не можел вече да ходи, та го крепели четирима души. Ослепял бил и чувал толкова слабо, че хората му говорели с волски рог в ухото. - Кой ме вика? - запитал той, щом влязъл. - Не ви ли е грях да ме тревожите? - Прощавай, брате! - рекъл му царят. - Важна работа ме кара да те викам. От горна земя е дошъл голям юнак, той уби халата, която ни пречеше да черпим вода, и сега иска да си отиде, а не знае как да се изкачи на горната земя. Царят на животните рекъл: - Навръх планината, където живея аз, има два луди овена: един чер и един бял: те се бият, та земята се тресе. Когато се ударят с челата, белият полита чак до горната земя, а черният - чак до тая под нас. Ако юнакът успее да се хване за белия овен, той ще го отнесе на горната земя. Момъкът се сбогувал с царя и тръгнал с брата му. Старецът живеел навръх една висока планина, в пещерен дворец. На тая планина имало широка поляна, отстрани на поляната се спускали стръмни пропасти, дъното им не се виждало. На тая поляна се биели двата овена. Царят на животните извел момъка на поляната, дал му една миризлива трева и му казал: - Когато видиш, че слезе белият овен, ти ще му хвърлиш тревата и като почне да яде, ще се пъхнеш под него и ще се вкопчиш за вълната на гърба му. Но недей се лъжи да се качваш на гърба му, нито пък си подавай главата, защото, като почне да се бие с черния овен, от рогата и от устата му излизат пламъци, ще изгориш. Дръж се здраво за руното му и той ще те отнесе на горната земя. Като полети нагоре, той ще усети, че му тежи нещо, и ще рече: "Каквото има на мене, да падне!", но ти не се отпускай, а щом стигне на горна земя, овенът ще рече: "Каквото има на мене, да се държи!" - ти тогава се пусни. Юнакът взел тревата и легнал сред поляната. Излязъл белият овен - едър като вол, бесен от сила, с пламтящи рога, руното му блестяло като сребро. Когато се разтичал по поляната, планината се разтърсила. Овенът видял човека и полетял право към него - да го стъпче, но като приближил, юнакът подал тревата и овенът почнал да яде. Тогава от устата му излязла пара - гъста като бяла мъгла - и покрила всичко наоколо. Юнакът се пъхнал под корема на овена и здраво се уловил за дългото му руно. След малко се задал и черният овен: и той бълвал пламъци, пръхтял и разтърсвал с тропота на нозете си планината. Двата овена полетели един към друг и се ударили толкова силно с челата си, че се чул гърмеж - сякаш се пука скала, юнакът едва се задържал. След това овните отведнъж отскочили един от друг: черният полетял надолу, а белият - нагоре. Юнакът чул силен рев: "Каквото има на мене, да падне!", но се хванал още по-силно за руното. Полетът нагоре бил много бърз: малко след това се чул втори рев: "Каквото има на мене, да се държи!" - и юнакът се пуснал. Когато се опомнил, видял че лежи навръх на една висока планина: тя била същата, в която бродил преди няколко дни със своите побратими. Овенът ни се чул, ни видял: той се бил върнал в долната земя. Юнакът станал и се запътил да търси другарите си. Скоро ги намерил, защото като походил малко, чул отдалече гласовете им: "Моя е, аз ще я взема!", "Не е твоя, моя е! Аз ще я взема!" Момъкът доближил до мястото, откъдето се раздавали гласовете, и видял, че двамата му побратими стоят до кладенеца и се карат за най-малката мома. Тя седяла на тревата вън от пещерата и плачела. Щом го видяла, макар че бил облечен с дрехи от коприна и сърма, украсени с бисер и скъпоценни камъни, момата го познала и надала радостен вик, но той й дал знак да мълчи и влязъл в пещерата. Побратимите му не го познали. Помислили, че това е царят на оная страна, тръгнал по лов, и щом го видели, гузно млъкнали и се разтреперили от страх. А той им викнал с престорен глас: - Кои сте вие и защо надавате тия викове? Защо се карате като луди? Пропъждате лова наоколо. Като се обърнал и видял момите, че плачат, още по-строго извикал: - Какви са тия моми и защо плачат? Вие сте им направили някаква злина. Защо мълчите? Отговаряйте по-скоро или ще ви взема главите и на двамата! Тогава един от побратимите се осмелил и казал: - Царю честити, ние двамата намерихме тия моми тук, в пещерата. Най-малката ни най-много харесва, за нея се караме. Всеки иска да я вземе за жена. - Аз като цар на тая страна ще отсъдя кому се пада момата по право. Турете си и двамата ръцете ей на това дърво! Те си сложили ръцете на дървото, а момъкът бързо замахнал с топуза и разцепил дървото дотолкова, че да стисне като с клещи ръцете им чак до лактите. Те почнали да се извиват като змии и да пищят, а той им рекъл: - Ще стоите тука, докато дойде онзи ваш побратим, когото спуснахте на долната земя, да ви извади ръцете. Те го познали тогава и почнали да му се молят да ги освободи, а той им рекъл: - Толкова време се карахте вие двамата за чужда мома. Другарят ви се беше намерил в чудо, като чакаше да спуснете въжето, за да го извадите, а вие не си и спомнихте за него. Сега аз имам работа: отивам да се женя за най - малката мома , а след това ще вървя да търся момци за двете си балдъзи.Чак след като оженя и тях, ще дойде ред да помисля за вас. И като рекъл това, юнакът повел със себе си трите моми.

Един жесток цар изкарал закон да бъдат погубени всички стари хора. - Каква полза от тях - казал той, - нито орат, нито жънат, нито дърва секат. Само ядат хляб и се пречкат вкъщи. По-добре ще живеем без тях. Запретнали се царските палачи. Всичките стари хора минали под нож. Останал само един старец - баща на болярин. Дожаляло на болярина да вземе главата на стария си баща, затуй го укрил на тайно място и го хранел скришом, без да знае никой. Жестокият цар имал луд чер кон: ритал, хапел, скачал, хвърлял ездачите. Никой не можел да се приближи до него и да го укроти. В столицата живеела една лукава знахарка. Царят заповядал да я повикат в двореца и почнал да я разпитва как може да укроти лудия кон. - Как ли? - отговорила знахарката. - Заповядай, господарю, на твоите боляри да усучат въже от пясък. Вържеш ли коня с въже от пясък, той ще стане кротък като овчица. Царят се почесал по тила и повикал болярите си. - Хей, боляри - викнал им той, - слушайте какво ще ви заповядам! Още утре да ми донесете едно въже от пясък. Ако дойдете в двореца без пясъчно въже, главите ви ще взема! Прибрали се болярите с наведени глави. Никому не идвало наум как може да се усуче въже от пясък. Между болярите бил и оня, който пощадил живота на баща си. Като се прибрал вкъщи омърлушен, старецът го попитал: - Защо си кахърен синко? Боляринът му разправил какво иска царят. - Туй ли е то всичко? Не бой се. Утре, като идете в двореца и царят рече: " Къде е въжето?" - ти му отговори: "Царю, готови сме да усучем въже от пясък, но не знаем какво трябва да бъде - дебело, тънко, жълто или червено, дай ни по-напред мостра." На другия ден, като чул умния отговор, царят преклонил глава и казал: - Прави сте, трябва да ви дам мостра, но няма откъде да я взема. И царят простил живота на всички. Същото лято настанала голяма суша. Всичко живо изгоряло - и трева, и плод. Пресъхнали реките и кладенците. Житниците се опразнили. Не останало жито дори за семе. Уплашили се хората да не измрат от глад. Загрижил се и царят. Повикал пак болярите и им заповядал: - Каквото щете правете и струвайте, но утре , като дойдете, искам да ми кажете откъде да намерим жито за посев, инак главите ви ще взема. Тръгнали си болярите сломени - не е лесна работа да се намери жито. Скритият старец видял, че синът му се връща и този път омърлушен, и попитал какво се е случило. - Сега, тате - рекъл боляринът, - и ти не можеш ми помогна. - Защо? - Защото царят иска семе за посев, а никъде в страната няма жито. - Не бой се, синко. Утре, когато се явите пред царя, ти му кажи да заповяда на селяните да разровят всички мравуняци на царството. В мравуняците има много жито, събирано зрънце по зрънце от мравките. И наистина, щом селяните излезли по кърищата и разкопали мравуняците - намерили във всеки мравуняк по една торбичка едро зърно. Царят останал много учуден от находището и се обърнал към болярина, дето криел баща си. Попитал го: - Кажи ми, кой ти даде този мъдър съвет? - Не смея да кажа, господарю, защото ще ме погубиш. - Няма косъм да падне от главата ти, кажи! Тогава боляринът признал, че е укрил баща си и той го е научил какво да каже за пясъчното въже и де има скрито жито. Скоро излязъл нов закон: никой да не закача старите хора, а когато вървят по улиците - всеки да им сторва път.

Една нощ в планината забучал градоносен облак. Гръмотевици продънили небето, рукнал проливен дъжд, втурнали се бесни порои надолу, към реката. Тия порои рушели всичко напреде си, изтръгвали дърветата с корените, дълбаели долищата, тър-каляли едри камъни. От страхотно надвисналата над тесния планински път бяла гранитна скала се откъснал огромен камък и рухнал надолу в тъмнината. Тоя камък паднал насред пътя, забил се дълбоко в набъбналата земя и там останал. На сутринта пекнало ясно лятно слънце. Заблещукали росни капки по обрулените листа от бурята, почнали да се изправят полегналите гъвкави треви по пътя от към пробуденото село се задала кола. Два бивола с криви черни рога теглели колата, а на лесата седял един селянин и весело си свирукал. Той бил бакалин и отивал да купи сол и катран от града. Щом биволите стигнали на завоя до големия камък - спрели: камъкът бил задръстил целия път. Наляво в дълбоката пропаст шумяла мътна река, надясно се възвишавали стръмни скали и колата нимало откъде да мине. Селянинът, като видял падналия камък, почесал се по тила, слязъл от колата, отишъл напред, ритнал камъка с крак, налегнал го с гръб, ала не можал да го помръдне. - Брей, че голяма канара е паднала тая нощ! Не мога да я помръдна. Ще почам - дано дойде някой друг, по-силен от мене, че да я търкулне надолу. И той седнал край пътя, извадил си ножчето, взел една клечка и почнал да си я дялка. Подир малко пристигнала втора кола, натоварена с рязани дърбета. Водел я снажен турчин с червен пояс. Отдалече той се провикнал: - Хей, побратиме, защо си спрял колата насред пътя? Я отбий малко, че да мина, защото бързам. - Бързаш ти - отговорил му бакалинът, - ала по-напред трябва да отместиш канарата, че тогава ще караш напред. - Каква канара? - попитал турчинът. - Ела сам пред биволите ми да я видиш! Турчинът минал напред, разгледал големия камък, съблякъл си антерията, налегнал камъка отсам, натиснал го оттатък, но и той не можал да го мръдне. - Няма какво - поклатил глава и той. - Ще почакаме да дойде по-силен човек от нас, че да ни разчисти пътя. Седнал до бакалина и запалил цигара. Не се минало много време - ето че се задал един файтонджия. Той бил стар човек, прегърбен, с тънка шия и жилава ръка. Шибал пъргаво конете. Файтонджията, като разбрал защо са спрели двете коли напреде му, развикал се, слязъл бърже от капрата, почнал да подскача като петел край камъка, но и той не можал да го поклати, затуй се укротил и седнал при другите да чака. Подир малко пристигнали две талиги, покрити с чергила и натоварени с грънци. Стопаните им бързали за близкия панаир и се разтревожили много, като видели, че няма откъде да минат. Единият бил много лют човек и за да накаже падналия камък, почнал да го бие с камшика си. Коларите му се смеели. Времето летяло. Наближило пладне. Цял керван се бил навървил от камъка надолу. Гъмжило от пътници шумяло край канарата, един след друг си измервали силите и все не можели да поклатят гранитната канара. По едно време се задало едно старче. То носело кошница с череши върху една тояга на рамото си. Когато стигнало до навалицата, старчето поздравило Коларите и понечило да отмине. - Добре си ти, нямаш кола, лесно мина отвъд и ще си продадеш черешките на пазара - викнал със завист подире му един от грънчарите. - Минете и вие - обърнал се старецът, - Как да минем? - С ум. - Тук ум не трябва, ами трябва сила - отвърнал грънчарят. - Опитахме се един по един, само че никой не можа да катурне камъка. - Тогава защо не се опитахте всички заедно? Събрали сте се цяла дружина. Я се напънете малко! Ако чакате Крали Марка да излезе от гроба, че да отмести камъка, много ще има да чакате. - Вярно е - викнал файтонджията, - хора, братя, дръжте да отместим всички задружно камъка! Натрупали се коларите край тежката канара, плюли си на ръцете, подхвали я от дясната страна, засилили се и я търкулнали надолу. С трясък се повалила канарата в пропастта. Пътят бил разчистен и коларите свободно потеглили напред.

Веднъж се събрали всички зверове и решили да си изберат цар, за да има кой да ги командува и води. Всички извикали едногласно: „Лъвът!“ Лъвът се наперил, понадул се и рекъл гордо: — От мене по юнак няма на земята! Една мечка, била доста стара и куца — някога я ударил един човек по крака, — поразмърдала се и рекла: — Не се хвали, лъвчо, че от тебе има по юнак на този свят. Лъвът скочил и извикал: — Кой е по юнак от мене? — Човекът! — отговорила старата мечка. — А къде се намира човекът? — попитал лъвът. Мечката въздъхнала кротко: — Слез към полето и ще срещнеш човека. Не минало много време, и един ден лъвът слязъл към полето. Видял наблизо кон, доближил се със страх до него, поогледал го и попитал: — Кой си ти? — Не ме ли виждаш кой съм? — зачудил се конят. — Аз съм кон. — Ами кой те е вързал тук? — запитал лъвът. — Човекът ме върза. — Ами къде е човекът? Конят рекъл: — Отиде в гората за дърва. Лъвът се уплашил, като видял вързан коня, поогледал го, па отишъл в гората. Там видял една кола с впрегнати волове и ги попитал: — Кои сте вие? — Волове! — отговорили те. — Ами защо стоите впрегнати в колата? Воловете рекли: — Човекът ни впрегна и ни остави тук, та ние не можем да се помръднем, защото ако сами потеглим колата, ще има после и бой. Лъвът се уплашил още повече и попитал воловете: — А човекът къде е сега? Къде мога да го видя? Воловете рекли: — Влез по-навътре в гората и ще го видиш. Той отиде там да насече още дърва. Тръгнал лъвът по-нагоре и видял едни биволи, па ги попитал: — Кои сте вие? — Биволи — отговорили те. — Ами защо стоите тука? — Човека чакаме да дойде. Той отиде в гората да сече дърва, па после ще дойде, ще натовари колата, ще ни впрегне, па той ще се качи да седне върху дървата, ще си вземе свирката и ще засвири, а ние ще теглим колата. Лъвът много се уплашил и тръгнал към гората, но погледнал на едно дърво и видял човек, който сечал клони. — Ти кой си? — попитал го лъвът. — Аз съм човек. — Е, аз съм лъвът и съм дошъл да се преборя с тебе защото една мечка ми каза, че ти си бил по юнак от мене. Човекът се уплашил, ама рекъл: — Ще слезна да се преборя с тебе, ама искам да те видя по-напред дали си юнак. Вземи най-напред да счупиш едно дърво, както аз го чупя, па тогава ще се борим. Човекът искал да излъже лъва да си счупи ноктите или да си изкърти зъбите, че тогава да се борят, защото иначе лоша работа. Лъвът хванал дървото и започнал да дере с ноктите. Копал с ноктите, гризал със зъбите, докато най-после преял дървото и то паднало. Но при падането затиснало задните нозе на лъва. Тогава човекът слязъл от дървото, взел брадвата и тупа-лупа, тупа-лупа, пребил лъва. После, като видял, че лъвът няма вече душа, натоварил дървата на колата, натоварил най-отгоре и лъва, качил се и той, седнал, засвирил с кавала и подкарал биволите. По пътя някъде лъвът се свестил, ама не смеел да мръдне, да не го набият пак. Човекът стигнал в селото, отишъл си в къщи и още отдалече извикал: — Жено, жено! Я излез да ме посрещнеш! Докарах пълна кола с дърва и кожух ти донесох, да се топлиш през зимата! Излязла жената, излезли и децата да видят какъв кожух е донесъл баща им из гората. А той, хванал лъва, хвърлил го от колата и започнал да разтоваря дървата. А лъвът не посмял да мръдне — толкова бил уплашен. Децата се трупали около него и думали на баща си: — Тате, много голяма мечка си утепал! Как можа да я убиеш? Като разтоварил човекът дървата, всички влезли в къщата да вечерят, а лъвът останал да лежи на двора. По едно време в къщата се вдигнало голяма врява. Котката изяла изпържената за вечеря риба, а мъжът, като се ядосал, грабнал машата и набил котката. Тя с мяукане се измъкнала едвам и избягала на двора. А лъвът се уплашил още повече. Той, като чул, че в къщата бият някого, че има мяукане и писъци, не посмял да диша дори. А котката, като го видяла, че лежи на двора, отишла при него и взела да го души и да го дърпа за ухото. Лъвът полекичка отворил едното око и като видял котката, попитал тихо: — Кого биха сега в къщи? Какво се беше случило, та толкова шум и врява се вдигна? — А, мене ме натупа господарят, че бях изяла рибата, която стопанката изпържи за вечеря. — Ами не те ли боли? — попитал лъвът. Котката рекла: — Не виждаш ли? Мене по сто пъти ме бият на ден, и пак не искам и да зная. Ето сега, изядох им вечерята, те ме набиха, аз дойдох тук и от теб исках да хапна нещо, мислех те за умрял. Като чул това, лъвът скочил, та побягнал, като си помислил: „От човека и от котката няма по юнак на този свят.“ После отишъл в гората, намерил старата мечка и кротко й казал: — Бабо мецо, ти ми каза правото, ама аз не те послушах. Сам ходих и видях, че от човека по юнак няма. Само котана може донякъде да се мери с него, защото не му се бои.

Някога, било много отдавна, лъвът събрал войска. Извикал всички животни и ги наредил, а най-накрай оставил магарето и заека. После повикал мечката да прегледа войската и да каже дали добре е подредил всичко. Баба меца дошла, минала покрай цялата войска, поогледала всяка животинка, усмихвала се радостно на стройните редици. Когато стигнала до края на редицата, видяла магарето, а до него заека и избухнала в силен гръмогласен смях. — Защо ми се смееш мари, посестримо мечко? — попитал учуден лъвът. — Какво не харесваш в наредбата на войската ми? Не съм ли добре строил и подредил войниците си? Ако не съм ги наредил добре мари, посестримо, давам ти воля сама да ги подредиш, както ти искаш. — О, не, честити царю! — засмяла се мечката. — Аз не се смея на твойта подредба. Аз не мога и толкова да ги подредя, ами се смея на магарето и на заека. Защо и те са дошли и са се наредили в твоята войска? Какво ще правят те, ако ти започнеш война с някои наши врагове? Магарето не може да носи пушка, нито пък да върти сабя. А заекът, как може да стои срещу вражеските куршуми, как ще изпъчи гърдите си, като ще му изхвръкне страхливото сърчице? Затова се смея, царю побратиме. — Не е така мари, посестримо мецо! — рекъл строго лъвът. — И магарето, и зайчето ще ми потрябват, когато трябва да се бия с врага. Магарето не може да стреля с пушката, не може да върти сабята, ама затова пък ще реве като с тръба и ще събира войниците ми, когато ще се разпръснат по долищата и ридищата. А зайчето ще служи за пощальон, той бързо ще разнася моите заповеди по всичката войска. Е, мецо, какво ще кажеш за това? — Няма нищо да кажа, царю честити! — рекла мечката. — Добре си го измислил и си се сетил за всички животни, като си им намерил и работа според силите. Ти и затова си цар, защото си по-голям, по-силен и по-умен от всички ни. Наистина и аз имам голяма глава, но не съм умна като тебе.

Отишла една баба в гората за дренки. Тъкмо се покачила на дряна - и мечката под дряна. - Слизай, бабо! - изръмжала Мецана. - Защо да сляза? - попитала бабата. - Да те изям! - Олелеее! - завайкала се бабата. - Недей, Мецано, ме яде, защото сьм дърта и жилава, ами ела довечера у дома на гости. Аз си имам три дъщери. Първата е Мекушка, втората е Якушка, а третата - Веченка. Която си избереш - нея изяж! Излъгала се мечката и оставила бабата. Като си напълнила торбичката с дренки, бабата се прибрала вкъщи и заключила вратата. Настъпила нощта. По едно време пристигнала мечката и се провикнала: - Дай ми, бабо, Мекушка! А бабата се обадила отвътре: - Мекушка си е меко постлала и си е сладко заспала! - Дай ми, бабо, Якушка! - захлопала Мецана. - Якушка е яко вратата заключила! - отвърнала бабата. - Дай ми, бабо, Веченка или ще те изям! - изревала мечката. - Не можеш, защото не ходи вече баба самичка в гората за дренки - рекла бабата и угасила светлината. А мечката си повлякла опашката към гората.